Балканската ривиера – там където Средиземноморието среща Ориента

За Балканската ривиера си мечтая от толкова много време, то аз за много неща си мечтая де, но понякога дори се опитвам да ги осъществя 😀 Заради Корона вируса и несигурността как ще се минава гръцката граница ми хрумна тази година да съм по-смела с морската дестинация. Учудващо за Черна гора, и държавите по пътя, не се изискваше нищо специално (това го пиша с лека наспешка, с оглед на това, че бяхме под карантина, но за това в края…). 600 и малко километра, 4 държави, ниски цени, тюркоазена вода. Трябва ли ви още нещо, за да се впуснете в приключение с мен?

Първоначалният план беше да вземем пътя с нощувка в Прищина на отиване, и в Скопие на връщане. За съжаление с наближаване на датата за заминаване, нещата с вируса ставаха все по-динамични, и два дни преди отпътуване се наложи да отменим нощувката в Прищина поради новата информация, че след това няма да ни пуснат без изследвания в Черна гора, а време за тестове вече нямаше. 600 километра може би не ви звучат много, но когато трябва да минеш през 4 гранични пункта, обикновено с по две проверки, да караш по непознати пътища, с шанс за изгубване, и да натовариш с всичко един шофьор, нещата стават малко по-драматични. Все пак взехме решението да вземем пътят на един път и да минем транзит през всички държави.

Събота сутрин, след закуска, натъпкахме чантите с летни дрехи и бански, заредихме хладилната чанта, свалихме цялата музика и подкасти на света, и поехме в посока Скопие. За час и малко от София достигнахме и минахме КПП Гюешево. Нямаше почти никакво движение, българските граничари не ни обърнаха голямо внимание, северномакедонските им колеги активно защитаваха Охрид пред Черна гора, но нищо специално и особено при преминаването не ни поискаха. Важно е да отбележа, че за цялото пътуване са ви нужни паспорти, а не лични карти. Бързо се спуснахме към Крива паланка и поехме посока Скопие.

Не знам защо ми се струваше, че Скопие е по-далече (ходила съм два пъти, но все с автобус), може би заради изключително гадният асфалт по пътя. Има достатъчно табелки, за да се ориентирате и да достигнете Скопие без проблеми, но като цяло ви препоръчвам да имате свалени всички карти за района офлайн.

Тук ние решихме да спрем за обяд. С централната част съм добре запозната, за това оставихме колата на паркинг, и седнахме в ресторант на брега на Вардар. Ако идвате за първи път, от тук ще можете да се насладите само на Операта, Археологическият музей, на 1-2 кораба и на 1-2 моста. Да, всичко е огромно и забележително. На връщане ще ви отделя цели два дни тук, не се притеснявайте.

След бърз обяд и възползване от интернета на заведението поехме посока Прищина. Липсата на интернет е малка пречка, за това е задължително да си свалите всички карти за района офлайн. Не разчитайте, че навсякъде ще има табелки, или че хората ще успяват да ви разберат. Въпреки сравнително близките езици навсякъде, често срещахме страх или нежелание да говорим на друго освен на английски. След леко завъртане из града все пак намерихме посоката и поехме към КПП Елезки Хан. Не очаквах границата да е само на 30 минути от Скопие, нито пътят да е още по-гаден от първия. Отново бързо преминаване, като единственото условие беше да закупим вид задължителна застраховка в Косово, която важи 15 дни и струва 10 евро. Може да се закупи на границата, така че не е нужно да я търсите предварително.

От тук се качихме на толкова нова и хубава магистрала, че 10 минути пътувахме в тишина, за да и се насладим 😀 Беше истинско удоволствие да достигнем Прищина, където липсата на интернет също ни замота малко, но в крайна сметка се справихме и продължихме за Албания. Ако до сега гледката си беше много позната и “нашенска”, сега пред нас се изправяха огромни планини. Казвам ви Огромни. Стръмни, зелени, каменни, истинска наслада за окото.

Снимах, снимах и просто телефонът ми не може да побере всичко.

В Албания влязохме през Морине. Въпреки изминатият път, вълнението от гледките, минаването през различни държави и приближаването към морският бряг ни държеше будни и с висок дух! Пътят в Албания отново беше много добър, даже с кеф си платихме патарината.

Патарина са тол таксите, във всички тези държави надписът е идентичен, а и няма как да не се ориентирате на пунктовете. Близо до границата ще карате успоредно и ще пресечете реките Дрен няколко пъти.

Приближавахме черногорската граница и на картата виждах, че ни очаква голямо езеро. Въпреки че видяхме само мъничък край от Шкодра, искам да ви кажа, че е най-голямото на Балканският полуостров и си го делят Албания и Черна гора. И тук минахме границата бързо, а мисълта, че денят е почти в своя край, а ние на 30тина километра от крайната дестинация ни даде последни сили. Тук някъде аз сбърках една отсечка и ни вкарах в миниатюрен, но много красив, планински път.

Всъщност не съжаляваме, че изпуснахме основният път, защото някак се оказахме над крайната ни дестинация – Добра вода, и получихме уникалната гледка на планината зад гърба ни и цялото море в краката ни. С леко пъплене се добрахме до града и първата квартира, която бях запазила само за една нощ. Апартаментчето за следващият ден беше заето, но честно, след толкова часове път искахме само баня и легло. Хазяинът от врата ни пое, настани ни и каза че ни чака за “кафо или ракия”. Ей на това му казвам балканско посрещане! И докато се опитвахме да си поемем дъх и се чудехме къде да хапнем на бързо, а после да умрем тихичко, на вратата се почука и хазяина започна да вкарва торти, пържоли и какво ли още не 😀 Сериозно, такива неща в квартира за 30 евро могат да се случат само на Балканите! С малко зарзават от хладилната чанта успях да заформя две вечери – глутенова и безглутенова 😀 След това наистина заспахме като трупове.

На следващият ден трябваше да се настаним чак следобед, за това, след лека закуска, облякохме банските и се отправихме към плажа.

Добра вода има два плажа – Veliki Pijesak и Malji Pijesak. Малкия беше по-близо до нас (тогава не знаех, че то всичко е близо по принцип :D) и се спуснахме на там.

Малко шезлонги, каменен плаж и прозрачна вода. Оказа се, че Велики Пясък е буквално зад ъгъла, та надникнахме и там. Тълпите във водата бързо ни отказаха и се шърнахме се на първият плаж. Срещу 5 евро получихме два шезлонга и чадър. Плажът има и голяма свободна част и като цяло, ако не броим ужасните остри камъни тук там, е много хубав.

Първото ни хапване в ресторант ме запозна с цените и менюто горе-долу за седмица напред. Три вида чорби (телешка, рибна и пилешка), малко салати, скара с гарнитура картофи, ризото и пици (заради близостта с Италия все пак) и скъпа морска храна. Да си призная, не очаквах морските храни да са по-скъпи от тези в Гърция. Та нали сме на брега. Исках рибна чорба и нещо нормално за ядене, но имаше само телешка. Идеален момент за опитване на нещо ново. Чудесно попадение. Толкова чудесно, че вече я приготвих у дома и я подготвям за качване в блога. Почти като крем супа, с парчета месо и щедро сметана.

След кратка схватка с интернет и смс-и успяхме да се открием с момичето, което трябваше да ни посрещне и настани в наетият за седмицата апартамент. Намира се в комплекс от 3 идентични блокчета на брега на морето, с достъп до басейн и кей към морето.

Много съм доволна от апартамента и размерите му. Освен, че имаше кухнята, която исках, се оказа, че даже и пералня са предвидили. Решихме да се настаним и да довършим плажа на басейна. Добре че хазяинът от предната вечер ни беше предупредил, че в неделя нищо не работи, та леко придвидливо си бяхме накупили малко неща. Все пак решихме, че ще отскочим до съседен Бар за допълване на провизиите.

След кратка разходка в старата част на града решихме да слезем в центъра, за да потърсим ресторант и магазин. Магазините наистина не работеха, местните ни насочиха към бензиностанция 🙂 Решихме да хапнем в малко заведение, което даваше вид на свежо и приятно място, о каква заблуда 😀 Доста гадна храна, сурово пиле, изключително трудно комуникация и като цяло лош опит. Не си заслужава дори да му търся името и да го отбелязвам.

След едно вино от бензиностанцията, и свиващ ме корем, се прибрахме да се насладим на чаша вино на спокойствие.

Не обичаме да се застояваме на едно и също място и за това всяка вечер търсехме нов плаж и уговаряхме различен маршрут.

Остров Ада Бояна беше първото място, което избрахме. Грабна ни това, че е малко островче в края на Черна гора, което се отделя от двата ръкава на река Буна (Бояна), като единият дори е естествената им граница с Албания.

Достъп до острова и плажа се получава със заплащане на такса от 5 евро на кола, защото там се намира най-големият нудистки плаж и предполагам се опитват да контролират достъпа на зяпачи. В самият край на пътя попадате в уличка от ресторанти на един хвърлей от плажа.

Плажът този път си беше пясъчен, но от черен пясък. Така и не разбрах на какво се дължи цветът, но и бързо забравих след първата баня, защото водата ме шокира много повече 😀 Вливащата се река носеше такива студени течения, че понякога направо те прерязваше. Все пак се насладихме на изключителна гледка от близката дюна, дълъг плаж (в последствие открих, че е най-дългата им плажна ивица) и приятно обслужване в ресторанта.

Единственото, което започваше да ме притеснява, беше че рибна чорба все така нямаше. Не може да сме на брега на река пълна с рибарски лодки и да няма чорба 😀

На прибиране минахме през супермаркет в град Улцин. Почти същите цени като в България (но в евро), много познати продукти, гадни зеленчуци, и месо, което се продава на два щанда. Тук се усетих, че заради голямото мюсюлманско население свинското се предлага на отделен щанд. Купихме си плешка, за да си сготвим сами, но никак не бях очарована от подходът им при продажба. Всички меса бяха изтеглени и старателно опаковани предварително. Ако искаш половинка месо, взимаш това, което е най-близо. Няма да ти режат ново, няма да ти махнат част от някое. Взимаш това, което има. Така се оказахме с малко повече месо, но като знаех, че ще си го готвя аз у нас, не съжалявах толкова много.

Следващата сутрин ни посрещна много мрачно небе и заформяща се буря.

Веднага решихме, че не може да губим плажен ден и е по-добре да избягаме на юг 😀 Будва беше дестинацията, която избрахме. Пътят към Будва, а и всъщност, този който свързва всички краибрежни градове, се води панорамен. И има защо 🙂

Лъкатуши по брега, влиза и излиза през малки и големи градчета, спуска се стремглаво или се изкачва мудно, но морето винаги е там, за да те остави без дъх. Има нещо много различно и опияняващо в срещата на скалите и водата. Толкова е грабващо, че тръгнете ли натам, често ще отбивате, за да запаметите всичко. Макар и близко, Будва стигнахме за почти час, първо защото пътят е с ограничение 60 км/ч, и второ защото с влизането в Будва влизате и в големите туристически тълпи. Едвам намерихме къде да паркираме, и изрично ни предупредиха да търсим само място означено като парко място, защото иначе ще ни вдигнат колата. Почти 100 часа и 200 изпотявания по-късно паркирахме и поехме към плажа.

Вече нямах търпение да се топна във водата. По принцип не обичам препълнени градски плажове, но хостесата от бара ми обеща шезлонг с wi-fi и бързо ме спечели. За градски плаж, с надвисналите огромни хотели, беше много приятно. Въпреки че няма как да не отбележа, че водата не беше най-чистата, а по дъното си имаше опаковки.

И това след като два дни бяхме гледали как хората, от които наемахме шезлонги почистваха и водата и плажа с кепчета. Бързо им простих след като открих, че имат рибна чорба! и ципура с вино на промоция.

Рибната чорба беше толкова вкусна – леко пикантна, доста различна от българските като подправки и консистенция (спокойно, и за нея готвя пост).

А ципурата беше с характерната за региона гарнитура от варени картофи и задушен спанак. Да, звучи гадно и безвкусно, и е гадно и безвкусно 😀 Така че не изпуснах много от това, че не ям картофи. Виж чашата вино подарък си беше съвсем на място. Между другото, черногорското бяло вино е много леко, пивко, плодово и приятно.

След още малко плаж решихме, че е време да видим и тук старият град.

Тук усещането беше за Италия. Малки сгушени улички, сладки ресторантчета, джелатерии, много гледки, много аромати, много история.

Не ни се тръгваше, но знаех, че ни чака мудно измъкване от града и бавно прибиране в квартирата, а и бяхме решили да пътуваме до Дубровник на следващият ден, така че поехме към китната ни квартира сравнително рано.

Дубровник, Хърватия е едновременно близко и далече. Но ако сте в района, просто няма как да го пропуснете. А и щеше да е още една държава, така че навихме алармата за ранно ставане и приготвихме паспортите.

Пътят от Добра вода до Дубровник е “само” 139 км, но заради ограниченията по панорамният път и ферибота е над 3 часа. Това, ако знаете, че има ферибот де. На отиване ние не знаехме 😀 Пак не съжалявам, че продължихме и направихме час и половина допълнително в Которският залив.

Такава красота, такова синьо и зелено, толкова големи палми и толкова чиста вода току под гумите ни. Шофираш по път, по който едва едва се разминават две коли, в дясно са сгушени автентичните къщички, в ляво се редят кей след кей. Мидени ферми, хора, малки лодки и големи круизни кораби. Движиш се едва едва и имаш чувството, че заливът няма край, а ти не можеш да поемеш всичката тази красота.

Минете ли залива, пътят към границата е лесен и бърз. Минаването и, и влизането отново на територия на Европейският съюз беше освежаващо 😀 Да имаш постоянен достъп до интернет си е някак друго. Вече нямахме търпение да стигнем, защото искахме да гледаме и да плажуваме, а и защото бяхме гладни 😀 Още помня завойчето, от което се откри гледка към Дубровник, последвалото спиране и голямото ахкане. Не мога да ви го опиша, ще ви сложа снимка.

Дубровник е голям град, изключително туристически насочен, особено след участието му като сцена в Игра на тронове. Тук паркирането беше още по-трудно. Паркирахме далече от туристическата част, в една странна отбивка, с надеждата колата да си е все така там и в края на деня 😀 И поехме към крепостта.

То от къде другаде да почнеш като това е на всички снимки в гидовете за града. Старата част на Дубровник е огромна. Наистина няма как да се обиколи всичко вътре за час, дори да платите за разходката по стените (20 евро ….) пак няма да ви стигне и половин ден.

Разходихме по по-големите улички, разгледахме магазинчетата и констатирахме колко високи са цените в ресторантите тук (да не говорим, че бяха във валута, от която нямахме кеш, ама кой ти ги мисли тия неща предварително ..) и се отправихме да си търсим място за обяд.

Ресторантът, в който седнахме беше повече от добър, но съответно и доста скъп. Все пак качеството на храната и доброто обслужване нямаше как да не ни впечатлят.

Хапнали и освежени се насочихме към Въжената линия на Дубровник. Бяхме решили, че колкото и да струва, ние там ще се качим, ще разгледаме от високо и ще е много яко. То така и беше, ама тия 23 евро още ги преживявам леко.

След като се насладихме на гледката във и над града, решихме, че е време да направим и един плаж. Харесахме си едно светло синьо парченце и след като слязохме се насочихме директно на там. Водата и тук беше безкрайно чиста, въпреки многото хора на плажа.

Исках да тръгнем в нормален час, защото знаех, че ни чака дълъг път на обратно, а и не знаех колко време ще ни отнеме минаването на границата и евентуалното ни возене на ферибота. Минахме границата доста бързо, дори успяхме да се отбием в малък градински център, за да вземем палма за мама! Ако тя чете, ще ме поправи, че е цикас, а аз пак ще кажа, че е палма и и я носим от 3 държави!След странното задръстване, в което попаднахме, някак се добрахме до ферибота. До сега не се бях возила на ферибот и ми беше много забавно, макар, че минахме за под 10 минути.

На следващият ден решихме, че е време да посетим остров Св. Стефан, все пак бяхме минали от там вече толкова пъти и все не ни оставаше време да му отделим време.

Сега си отидохме целенасочено, за да се разочароваме 😀 Първо, едвам паркирахме, второ оказа се, че достъп до манастира няма, и трето:

Да, престоят на шезлонга е 100 евро.

Вече ни беше напекло и искахме просто да идем някъде на спокойствие да се топнем в чистите води. За това решихме да се върнем на градският плаж в Бар. За градски плаж бих казала, че е много хубав. Отново е с камъни, но тези са големи и приятни за ходене.

А по продължение на плажа ще откриете приятни ресторантчета с приемливи цени.

Това, че Бар беше само на 15 минути от квартирата ни, ни позволи да останем на плажа до почти последните слънчеви лъчи.

В последният ни ден в Черна гора тръгнахме на мисия да търсим малък, скрит плаж. Макар че беше наистина много красив, наличието на 273564576 морски таралежа ни отказа да останем там.

Сменихме планът и решихме да се върнем към Ада Бояана, и по-точно към най-дългата плажна ивица в Черна гора. 13 километра ситен пясък и плажни заведения веднага след Улцин. Оказа се, че снимки от плажа там нямам, но мога да ви кажа, че мястото наистина е хубаво. Много подходящ както за семейства с деца така и за млади компании, които търсят плажни барчета. Между другото аз мислех, че трудно ще си намерим обяд там, но се оказа, че дори плажните барове имат кухня, която при това не беше никак лоша.

Вечерта изпратихме последният красив залез от терасата, подготвихме багажа и се приготвихме за приключение на обратно …

Сутринта тръгнахме доста рано, за да успеем да направим плаж в Албания. Така и така сме в района, поне да кажем, че сме плажували в три държави.

Минаването през малките селца е толкова успокояващо, границата е близко, а пейзажът те грабва и не ти дава да страдаш много за това, че си тръгваш … докато не стигнеш до албанския плаж 😀 Разбрах, че това което сме видяли е може би по-скоро характерно за северната част на държавата, така че не искам да ви убеждавам, че навсякъде е така.

Плажът беше голям и силно, силно пренаселен. Чадърите бяха близо един до друг, пълни с хора, които сякаш не са чували за вируси 😀 А водата? Амии, ще ви кажа само, че беше мръсно. След цяла седмица в кристално чистите води на Адриатическо море, за мен, Шенжин беше неприятна изненада. Всъщност само феноменалният обяд го спаси! Отново търсехме място, където да платим с карта, защото в Албания се разлащат с Албански лек, а това стеснява избора понякога. Наложи се да седнем в хотел, който всъщност се оказа малко бижу. Цената на мидите беше толкова ниска, че чак ни накара да се поколебаем дали всичко с тях ще е наред. Но и порцията миди и рибните супи бяха феноменални, и ако някога имате път на там – Хотел Домус е вашето място!

Поехме към Северна Македония без да бързаме, просто наслаждавайки се на пътя и компанията си, мисля че така се получават най-добрите спомени.

Минаването през границите отново беше изключително бързо и спокойно, дори този път се справихме без да се губим. Скопие не е нещо, което ми е непознато, даже мога да мина за добър гид из централните улици, но си признавам, че дори мен ме изненадват някои от новопоявилите се сгради. Ако имате време и искате да се разходите повече ви препоръчвам да се качите на Водно или да отидете до каньона Матка. Тъй като ние имахме само една вечер заложих само на Старият град, бърза нощна разходка из Калето, главната улица, площад Македония и разходка около корабите по Вардар преди да седнем на вечеря.

Бяхме приятно изненадани от високото качество на храната (калмари и октоподи в центъра на Скопие, които да са супер крехки, браво!) и от изключителното обслужване. Цяла вечер ни обикаляха и се грижеха за всичко около нас.

Апартаментчето, което бях избрала там беше точно на центъра, много удобно за разходки и паркиране.

Но! Но, никак не бях предвидила, че е между джамия и църква 😀

Така получихме две събуждания – веднъж към 5 и веднъж към 7. И все пак трябва да гледаме от положителната страна на нещата – видяхме Скопие под всякаква светлина 😀 Ранното ставане доведе до ранно търсене на място за закуска.

Боже, имам чувството, че в 9 сутринта на площада бяхме само ние. Почти нищо не работеше, едва открихме Колектив – ресторант и бира бар. Между другото вечер има жива музика и като цяло е доста еклектично място. Яйца с бекон и малко домати, и беше време да поемем към дома.

Казах ви за състоянието на магистралата и пътищата в Македония, няма да се повтарям.

Искахме да се приберем бързо, да си оправим багажа, да починем, а вместо това на българската граница получихме – КАРАНТИНА 😀 Оказа се, че докато сме пътували са измислили нови изисквания, и за да си влезем ни трябваше PCR тест от последните 48 часа или ни чакаше 14 дни карантина. Тааа, карантината никак не е лоша мили мои читатели, но все пак още на следващата сутрин си направихме тестове, за да изпълним всички точки и да ни я отменят. След дълго чакане сме на свобода, и въпреки леко гневният край, със сигурност спомените ми от почивката са чудесни. Толкова чудесни, че вече нямам търпение да се върнем в Котор и да изследваме още повече района.