Още от създаването на сайта се чудя дали да напиша подобен пост. Все пак се стремя мястото да е предимно кулинарно, но и при всеки удобен случай споменавам, че всички рецепти са се родили точно заради инсулиновата резистентност и Хашимотото. Така че мисля, че е време да разкажа малко повече за това. Това е една много лична история, с която не искам да кажа, че моите изводи и решения са най-правилните или правилните за всеки, но искам да покажа, че има и друг начин. Начин чрез който ти да поемеш контрол на болестта, а не тя над теб. Сигурно няма да успея да обхвана всичко, за това ако имаш нужда от нещо или само от подкрепа, не се колебай да се свържеш с мен лично.
Мисля си, че тази история е започнала през Ноември 2016, но не мога да съм сигурна. Цяло лято подготвяхме сватба, спазвах тъпи диети, стреса беше на 150%, парите все не стигаха, гонехме безкрайни срокове и когато лятото мина си мислех, че ето сега ще си починем. Тогава съпругът ми каза, че го боли глава. Ама ей така го боли вече втора седмица без да спира. Това те навежда на едни мисли, които на 27г, прясно омъжена, не искаш дори да си ги представяш. За това го изпратих във ВМА за пълен набор изследвания. Откриха, че кръвното му е много високо следствие на инсулиновата резистентност и ще се „лекува“ с хапчета до края на живота си. Това не ни се стори като опция и на двамата. Ако лекуваш нещо, то защо ще го имаш цял живот? Изчетох всичко възможно в интернет и открих, че много хора се повлияват добре от нисковъглехидратен режим, при който се залага на висок прием на мазнини. Не беше трудно, можехме да извлечем само ползи и много бързо смених режима ни. Прекарвах по цял уикенд в сметки колко ядем, как ще го ядем, готвех всяка вечер и започвах да виждам промяната. Той се чустваше по-добре, започна да сваля килограми, аз също мръднах. Гласяхме се за екскурзия до Рим и тогава … тогава ни обраха. Наглед може би не нещо страшно, не нещо фрапантно. Но на мен ми се отрази доста. Отрази ми се не толкова факта, че ни обраха, а че няколко седмици след това се опитаха да влязат отново докато спим. Тогава мисля, че нещо някъде в мен много се повреди. През деня бях нормален човек – започнах работа на ново място, виждах се с приятели, ходихме на екскурзия, нощем си лягах и не заспивах до 5-6 сутринта. Толкова ме беше страх, че най-малкият звук ме изкарваше извън кожата ми. Прекарвах часове подпряна на вратата на спалнята, за да виждам входната врата, камерата и всички прозорци. Това до толкова ми беше станало начин на живот, че веднъж когато си легнахме да спим на отворен прозорец и заваля дъжд се разплаках, просто защото не чувах нищо. Не чувах хладилника или как пука паркета, не чувах как диша кучето… Започнах и спорт, но това никак не ми помагаше. Коасата ми падаше, даже мисля, че с кокера се състезавахме кой ще пусне повече. Бях толкова изморена, подута, сърдита и депресирана. А това, че мъжа ми отслабваше все повече и повече и се чустваше по – добре не ми помагаше. Аз исках всячески той да се оправи, няма нищо по-важно от това, но погледите и думите от приятели и семейство, когато не знаят какво се случва, могат да са много смазващи. Защо не започна да пазя режим като него ?!? Ха, та за бога, нали това правех,тогава защо не се получаваше? Тогава разбрах, че нещо не ми е ок. Че имам нужда от помощ, ако искам да помагам и аз. С много свито сърце си направих кръвните изследвания и отидох при ендокринолог. Знаех че ще каже инсулинова резстентност, но ме беше страх, че ще намери и още нещо. Влязох в кабинета с ръце в джобовете, а излязох с резистентност, хипотиреоидизъм и набраздена жлеза. Поне лекарката ми беше положителна към вече създаденият режим на хранене, но каза, че без допълнителен хормон, без спане и спокойствие тая няма да я бъде. Започнах със стандартното – Еутирокс и Сиофор 1000. С много усилия (ставах рано и лягах рано, дори и на сила) вкарах спането в ритъм. Започнах да тренирам 4 пъти седмично кондиционно. И най-вече – започнах да чета и търся максимално много информация как да подобря състоянието си. Открих групи във фейсбук, хора като Надя Петрова и Изабела Уенц, които имат материали на български. Хора като Весела Савова от No sugar, Инес Субашка, Станка от Know how to cook. Поставих си за цел да подобря и собственото си и здравословно и душевно състояние. Защото само ако аз бях здрава, щях да помогна и на съпруга ми да оздравее. Първите месеци ми беше много трудно – косопада не спря веднага, от лекарствата така повръщах, че съм сигурна, че поне 1000 лв ядене са отишли на вятъра. И после нещата си дойдоха на мястото. Открих хоби, което да ме зарежда (тук е моментът да ви благодаря, че ме четете), задълбочих се в познанията за храната. Пробиотици, АИП, добавки, стараех се да взема всичко, да го обработя и да обменя информация с хората, с които се запознах. Далеч не мисля, че открих топлата вода, но виждам, че ежедневно има хора които питат „А сега на къде?“. А сега обърнете внимание на себе си. Всички автоимунни заболявания, а те повярвайте ми много, започват с лошо качество на живот, стрес и лоша храна. На скоро четох, че всяка трета жена е засегната от някакво автоимунно, а се очаква в близките 20 г всяка да има. Звучи ли ви страшно? Трябва да ви звучи така! Можете с толкова малко да си помогнете и всичко зависи от вас. Не от мен, не от вестника където сте видели информация или от съседката. Ако искате да се чувствате добре, да сте здрави, да нямат оплаквания – вие сте. Аз започнах с умишлено налагане на спане, хоби, премахване на ненужният стрес, спорт и нисковъглехидратно хранене. Да няма как да махнете стреса на 100%, но можете да го намалите значително. Спомнете си онзи човек, когото не сте виждали от 20г, но сте си приятели във Фейсбук, защото „така трябва“, а той постоянно пише негативни неща. Наистина ли имате нужда? А хора които постоянно ви заливат с проблеми и никога, ама никога не виждат нищо хубаво в живота? Не е лесно, но здравето ми беше по-важно. Обградих се с хора, които ме приемат такава каквато съм , с хора с положително мислене, с които винаги имам интересни теми за разговор. Започнах да тренирам не просто така, а осъзнато и да отделям цял час да следя как се движат мускулите ми и как ми влияе това. Отделих време да опозная храните и да открия най-добрата им употреба. И всеки път когато се погледнех в огледалото си казвах „Днес изглеждаш много по-добре и всичко, което правиш има смисъл!“. Това лято за първи път от години се чувствах комфортно в тялото си. Не заради свалените килограми(които според нечии коментари дори не са много, ето нещо което преди би ме смазала, а сега…), а заради това, че бях в хармония със себе си. Отне ми над 6 месеца, за да спра лекарствата и да кажа, че над половин година не пия хормони и нямам нито едно оплакване . Разбирам, че ако искам да съм добре трябва да запазя този начин на живот наистина за цял живот. Много хора за това не могат да разберат Хашимотото, не е крак да покажеш ето тук ме боли, или нещо което да ти отрежат и да не го мислиш. Това е болест, която засяга всичко в теб и е способна да отнеме истинското ти Аз. Помня колко бях сприхава и как мислях, че в живота вече няма нищо положително, и хората сигурно са си казвали, че съм невротичка, луда или просто жена, а всъщност е било Хашимотото.
За това, ако ти или твой близък има Хашимото си кажи, че нищо страшно няма и всичко е поправимо. Започни да се храниш здравословно, започни да се движиш повече, а защо не и да спортуваш активно. Открий хоби, открий хора, с които да споделяш хобито си. Открий групи за взаимопомощ и групи,в които обсъждаме израженията на Хашимотото, често срещани проблеми и всичко което те притеснява. Открий нещо, което да те мотивира така както мен новината, че ако не си вкарам хормоните в ред може и да нямам деца НИКОГА. За това ако ти или твой близък има Хашимото или каквото и да е автоимунно заболяване, вместо да му казваш, че нищо му няма, че не го разбираш и че решенията му са глупави, просто го подкрепи, защото не знаеш колко му е коствал пътя до тук и пътя, който ще трябва да върви всеки ден.
Някои други мои размишления за ИР и Хашимото можете да откриете тук